Българин в чужбина ли? Не, мерси!

"За добро или за лошо, българи сме ние!" Така се пееше в една българска песен, а в реалния живот нещата доста често клонят към "за лошо"... Какво имам предвид ли, преди да сте ме обвинили в национално предателство, чуждопоклоничество и т.н.
Става въпрос за склонността на българина да заема тотално антибългарска позиция веднага щом прекрачи граници на страната ни. Така например миналата седмица бях на професионално обучение в Германия, което събра хора от гилдията от цял свят: Китай, Япония, САЩ, Индия, Великобритания, Автралия, ЮАР... ама наистина едно миниземно кълбо от медицински лица и учени. :) Имаше и 3-ма сънародници, които разбрах, че са такива, непосредствео преди заминаването ни. Защо ли? Ами защото през цялото време говореха на английски и приятно разсеяно отбягваха въпроса "Откъде сте?" със сложни обяснения за някакво византийско-римско-арабско родословно дърво, на което му губех началото и края в безкрайните напудрени обяснения.

Ето това не го разбирам. Толкова да те е срам, че и яд, че си роден в България?! Другите колеги се прегръщаха, целуваха и радваха от сърце един на другиго, установявайки, че са сънародници, само онези тримката стоят и си мълчат ни лук яли, ни лук мирисали. Не че ми и трябват контакти с подобни хора, но наистина бях безкрйно възмутен, че никой от тях не дойде да ми се представи, да ме поздрави след представянето на първия ден (тогава всеки един от участниците трябваше да опише себе си с няколко думи, а аз ясно и категорично заявих, че съм от България).
Чашата преля, когато на сбогуване един от тях ме поздрави на английски, при все че бяхме само двамата. Отвърнах с: "Английски не говоря, съжалявам."
Тежко и горко й на нашата мила родина с такива wannabe (англ. дума, с която се определя някой, който горещо желае и се стреми да прилича на друг)!