Живеем в свят, където човешките взаимоотношенията все по-често се превръщат в глобални. Какво имам предвид ли? Сигурен съм, че всеки от вас има около себе си близък човек - роднина, приятел, половинка, с когото е поддържал или продължава да го прави връзка от разстояние. Истината е, че масово българите предпочитат да излизат навън и там да търсят късмета си, което разделя някои за повече, други за по-малко от най-милите същества. Наскоро гледах интервю, в което репортерът анкетираше зрелостниците от 12 клас какво смятат да правят, след като завършат училище. Не чух за планове, свързани с България...
Та да се върнем на темата. Как се поддържа жива една такава любов/ обич от разстояние? Не е ли твърде мъчително да не можеш да я прегърнеш, докоснеш, да се опреш на рамото й, когато имаш най-голяма нужда? Не се ли разяждаш отвътре от непрестанни притеснения и съмнения? Не е ли вярно, че очи, които не се виждат, се забравят?
Вярно е. И не е.
Никога не знаеш на какво си способен, докато не ти се случи, а преди това, гледайки влюбени двойки, които се разделят със сълзи, вкопчени като за последно един в друг на летището или автогарата, само клатиш глава съжалително.
И в един прекрасен ден тази глава е сгушена в друга такава, уплашена и развълнувана от неизвестното зад граница. Трудно е. Много е трудно. Но не и невъзможно.
В една такива отношения израстваш както ти, така и самата връзка: копнееш за момента, в който ще прегърнеш и нацелуваш своя емигрант :) Оценяш колко много изпълва живота ти със смисъл и как без него всекидневието губи от цветовете си. Чакаш с нетърпение 10-те минути видео разговор, в които да се огледаш в най-красивите очи на света.
И вярваш. Вярваш, че някой ден всичко това ще приключи и любовта ви ще се събере пак на едно място.
