Въпреки че днес се изсипва стабилен дъжд над цялата страна, няма как да не ми е лятно. Последните дни слънцето направо си плаче за море. Топло, жарко и неуморно, то непрестанно и настойчиво припомня, че няма по-хубава почивка от плаж, пясък, мирис на водорасли и нежно плицикане на вълни.
Ето защо още отсега резервирахме хотел за лятната ваканция. Спряхме се на варненския курорт Св. св. Константин и Елена, много спокойно и приятно местенце за отдих, а водата смея да твърдя, че е сред най-чистите по нашето Черноморие - няма щипалки, няма водорасли на килограм, няма мазут - приказка! Освен това липсват и пияни тийнейджъри, които да крещят и викат, докато четеш Хемингуей със свежо Мохито на плажа.
Курортът не е голям, но пък винаги можеш да намериш какво да правиш, различно от мързелуване на плажа. Св. св. Константин и Елена е почти долепен до Варна, така че, както се казва, 2 в 1: удобствата на големия град + спокойствието на малките населени места.
А да, събитието е планувано за 24 юли :)
Всяка година по това време Би Ти Ви започва да раздава ръкавици на гостите си в различните предавания и да презентира ежегодната си пролетна кампания за почистване на България. Нещо като ленинските съботници навремето – само че далеч не толкова масови, поради простата причина, че след края на социализма, който беше една тоталитарна и в този смисъл дисциплинираща система, никога няма да може да постигнем 100 % гласували на избори, нито пък толкова масово участие като на ленинските съботници.
Принципно съм против тази и подобни кампании и веднага ще ви кажа защо. Защото те създават у хората – поне у тия, които изобщо се замислят, – едно измамно усещане, че цяла година може да мятаме боклуци през прозореца на колата, да си оставяме пластмасите сред природата, да хвърляме отпадъци от балконите, да оставяме кучетата си на воля да използват градинките и тротоарите по нужда, без да почистят след тях, и после с един ден запрятане на ръкавите и почистване на някоя градинка или парк проблемът с хигиената е готов.
Само че то не е така. Не е задължително кампанийно да излизаме и да чистим, даже не е необходимо. Много повече от това някой да излезе веднъж в годината и да почисти, ценя това да пази чистота през цялата година.
А за участието на политиците в този проект няма да говоря – имаше комични картинки на политици с маркови дънки, хубави ризи и велурени чепици, метнали върху ризите партийна тениска с номера на бюлетината и нахлузили ръкавици, които позираха с чувалче в едната ръка и боклуче в другата. Кой да им обясни, че наистина е време за пролетно почистване – но друго, не това.
Живеем в свят, където човешките взаимоотношенията все по-често се превръщат в глобални. Какво имам предвид ли? Сигурен съм, че всеки от вас има около себе си близък човек - роднина, приятел, половинка, с когото е поддържал или продължава да го прави връзка от разстояние. Истината е, че масово българите предпочитат да излизат навън и там да търсят късмета си, което разделя някои за повече, други за по-малко от най-милите същества. Наскоро гледах интервю, в което репортерът анкетираше зрелостниците от 12 клас какво смятат да правят, след като завършат училище. Не чух за планове, свързани с България...
Та да се върнем на темата. Как се поддържа жива една такава любов/ обич от разстояние? Не е ли твърде мъчително да не можеш да я прегърнеш, докоснеш, да се опреш на рамото й, когато имаш най-голяма нужда? Не се ли разяждаш отвътре от непрестанни притеснения и съмнения? Не е ли вярно, че очи, които не се виждат, се забравят?
Вярно е. И не е.
Никога не знаеш на какво си способен, докато не ти се случи, а преди това, гледайки влюбени двойки, които се разделят със сълзи, вкопчени като за последно един в друг на летището или автогарата, само клатиш глава съжалително.
И в един прекрасен ден тази глава е сгушена в друга такава, уплашена и развълнувана от неизвестното зад граница. Трудно е. Много е трудно. Но не и невъзможно.
В една такива отношения израстваш както ти, така и самата връзка: копнееш за момента, в който ще прегърнеш и нацелуваш своя емигрант :) Оценяш колко много изпълва живота ти със смисъл и как без него всекидневието губи от цветовете си. Чакаш с нетърпение 10-те минути видео разговор, в които да се огледаш в най-красивите очи на света.
И вярваш. Вярваш, че някой ден всичко това ще приключи и любовта ви ще се събере пак на едно място.
Музиката е моя спътница навсякъде в живота. Дори когато искам тишина, пак не мога без нея. Когато съм в еуфория - пак.
Ето защо реших днес да ви споделя 3 свои любими парчета, с които мечтая :) Едно време имаше предаване "Нарисувай се с песен". Е, ето я моята рисунка. :)
Понякога е трудно да се впуснеш в неизвестното особено ако познатото ти харесва и те удовлетворява. Казваш си, че не си такъв човек и не би се втурнал с главата напред към нещо, чийто резултат не е ясен. И така животът си минава...
Мислите ми текат в тази насока, защото наскоро прочетох удивителната книга "Бърни Кълвача" на Том Робинс. Необикновено четиво! От тези, които разлюляват главата ти и не те оставят да си поемеш дъх; мислиш и премисляш, мечтаеш и гледаш.
Аз лично гледах най-вече към сигурност VS риск. Ако не напуснеш комфорта на сигурността, няма как да успееш! Светът е стигнал дотук, защото някога някъде се е намирал някой, който да има смелостта да се противопостави на статуквото и нерядко да заплати с живота си заради това. Но този някой не се е страхувал, направил го е.
Така че следвайте мечтите си, дори вървете отвъд тях! Няма нищо невъзможно!
Такааааа, както всеки мъж, така и аз съм подвластен на ефекта УАУ, който предизвикват високите токчета. Самият звук на хармонично им потропване ни кара веднага да извърнем глава, за да видим какво се задава на хоризонта.
Много пъти съм си задавал въпроса какво точно ни кара да се заплесваме по дамите, чиито крака се удължават с няколко см. Безспорно силуетът става по-строен и секси, а гледката си заслужава. Мисля обаче, че тайната се крие в това, че самите жени се чувстват по-уверени и нахакани, качени върху токчета. А самочувствието винаги се усеща и обезоръжава мъжката част.
Наскоро мой приятел ми сподели, че жена му го е спечелила завинаги заради усещането за увереност и нахаканост. Първия път, когато я видял, помислил си: "Никога няма да я имам, та светът е в краката й!" Не само че я има, ами вече 7 години са щастливо женени и си имам чудесна дъщеричка на 4 години, а като ги видите, имате чувството, че са двойка на няколко месеца: такава страст, такава любов има между тях, каквато показват във филмите и описват в книгите.
Така че, мили дами, да, токчетата много ни допадат, особено когато ги носите с гордо изправена глава, а тя отива и на кецове. :)
Осъзнавам, че с настоящия текст едва ли ще ви кажа нещо ново, но няма как да отмина темата при положение, че всеобщият стрес влия извънредно и най-обикновените ни всекидневни задължения като пътуване в градския транспорт или пазаруване от кварталната бакалийка.
Намусени физиономии, въздържане от показване на емоции, вглъбеност, невъзможност за изслушване на отсрещната страна.
Ето днес например попитах съвсем вежливо дама в магазина до нас: "Може ли да мина?", при което те отвърна с "Дебела ли ме нарече, бе?" Не, че очаквах да се извини и измести, както гласи елементарният етикет, ама поне някак си да се беше усмихнала ли, да почувства неудобство може би, нещо в този дух.
И в този ред на мисли, много обичаме в България да коментираме как на Запад учтивостта била лицемерна. Дори и такава да е, един проблем по-малко още с началото на деня вместо нацупените физиономии наоколо.
Хора, малко по-така, моля. :) :) :) Стресът ви пречи да се наслаждавате на живота, а втори такъв няма да имате. :)
